Какви са симптомите на синдрома на хиперактивност, с какъв специалист трябва да се направи консултация, как се установява дали детето има такъв проблем, може ли да се преодолее той и болест ли е, пита читателка от София.
“24 часа” предоставя мнението на популярни специалисти. Ще откликнем и на вашите въпроси на тел. 02 942 25 62 и чрез имейл [email protected]
Съветите и позициите на специалистите, които четете, се предоставят само за образователни цели. Не трябва да се използват за медицинска помощ, диагностика или лечение.
Ето как доц. д-р Димитър Терзиев отговаря на въпроса за хиперактивността
Немалка част от децата демонстрират с поведението си импулсивност (прибързаност, неизчакване), хиперактивност (непрекъснато движение, незастояване, несвъртане на едно място, повече шаване при по-големите), трудно задържане на вниманието особено върху не дотам интересни стимули и занимания. Тези отклонения проличават по различен начин в отделните възрасти (предучилищна, ранна училищна, предюношеска, юношеска, младежка и т.н.).
Важно е да се уточни дали тези характеристики на поведението са временни, или постоянни, дали са налице в една ситуация (в дома, детската градина или съответно в училището, изпъкват ли особено някъде другаде) или се наблюдават почти навсякъде. Свързани ли са с нещо, или са по-скоро присъщи на детето?
Пречат ли му
да се адаптира
към реалността
извън семейството,
такава, каквато е, и още повече – създават ли проблеми и в домашния кръг?
Изключвайки по този начин ситуационната, временна или дължаща се например на тревога хиперактивност/импулсивност достигаме до така нареченото разстройство с дефицит на вниманието и/или хиперактивност (означавано с абревиатурата РДВХ или ADHD по термина на английски).
Хиперкинетичното
разстройство е
по-изразен вариант
на разстройството с дефицит на вниманието и/или хиперактивност. Макар и невинаги да се демонстрира от 2-3-годишна възраст на детето, РДВХ е по-скоро вродено или рано придобито, постоянно и независещо (толкова) от ситуацията разстройство. Все пак то проличава най-вече в групова ситуация, когато детето трябва да прави нещо зададено отвън, обвързано с правила.
Детето с разстройството с дефицит на вниманието и/или хиперактивност
по-трудно се сдържа
да не направи веднага
това, което му
доставя удоволствие, затруднява се първо да изпълни исканото отвън (в училище, детската градина, у дома). Ако трябва да избере между малък шоколад веднага или голям шоколад след час, ще настоява за двата, а ако все пак му бъде отказано, ще поиска малкия.
Зъдържането понякога е трудно и в социални ситуации (например да се вземе желаното от магазина). Много от децата с такъв проблем са
шумни, активни, по-лесно
сбиващи се - момчетата,
или много приказливи
– момичетата, повече
падащи и удрящи се
от прибързаност,
непреценяване, невнимание.
Не съществуват лабораторни, изобразяващи мозъка или други медицински изследвания, които да послужат за диагнозата. Освен в редки случаи, когато трябва да се търси наличието на друго заболяване, диагностициращо се по този начин.
За разстройството с дефицит на вниманието и/или хиперактивност не е наложително да се прави (особено като първа стъпка) и психологично изследване.
Диагностицирането
се осъществява на базата
на казаното от родителите
и от други източници
- например учителите,
и на наблюдението
и/или клиничното
интервюиране на детето
В нашите условия най-сигурно е такава диагноза да се постави от детски психиатър.
Разстройството с дефицит на вниманието и/или хиперактивност е невроразвитийно разстройство, разстройство на психичното развитие. В дефицит са мозъчни системи за контрол – на вниманието, импулсите, активността, често дефицитна е емоционалната регулация.
Тези деца може да
изглеждат психично
по-незрели,
да понасят много трудно отказ и по-лесно да изпадат в гневни кризи, да имат нужда от непрекъснато себестимулиране в по-големи количества от останалите. Например чрез телефон, компютърни игри, бонбони, чипс, цигари...
В този случай импулсивността и хиперактивността - от вариант на нормата и характеристики на вид темперамент, се преливат плавно към разстройството (формират континуум).
Разделителната черта
е неадаптерането в
редица сфери на живот,
което се проявява в резултат на тези особености или отклонения.
Понеже адаптирането зависи от конкретната индивидуалност, от една страна, и от характеристиките на средата (училището например), от друга, несъмнено съществуват импулсивни деца и възрастни, които биха се адаптирали в една среда и не биха успели – в друга. Вероятно при някакви условия тези деца биха били диагностицирани с лека и “чиста” форма на разстройството с дефицит на вниманието и/или хиперактивност, а в други биха били приети като прибързани и буйни деца, но вариант на нормата.
С възрастта проблемната изява на разстройството с дефицит на вниманието и/или хиперактивност се модифицира, но нараства рискът от задълбочаващи се различност, неадаптиране, отхвърляне от училище. По-вероятно става себеоценката да страда все повече и повече.
Поради липсата на
задръжки и сремежа
за себедоказване е
възможно клоунско
и рисково поведение
Инцидентите, сблъсъците с полицията, злоупотребите с вещества и в крайна сметка социалният провал и маргинализация са по-чести в групата на хората с хиперактивност. Сериозно недооценявано у нас, както и проблемите, свързани с психичното здраве изобщо, разстройството с дефицит на вниманието и/или хиперактивност носи и невидими на пръв поглед сериозни икономически последици. Много често то е свързано със съпътстващи проблеми на психичното развитие – социо-комуникативни затруднения, характеристики от аутистичния спектър, интелектуален дефицит, нарушения в езиковото развитие, специфични обучителни затруднения. Тези изброени разстройства на развитието по-често са в различни комбинации, отколкото изолирани.
“Чистото” разстройство с дефицит на вниманието и/или хиперактивност е по-редкият и като цяло - по-добрият вариант.
Професионалната помощ и интервенции при РДВХ са комплексни и включват: подробно информиране на родителите, съветване, родителско обучение (родителите да усвоят допълнителни умения и поведения, които родителите на типичните деца не е необходимо да знаят и да прилагат), медикаментозна терапия (у нас е налице само един препарат), индивидуализирани очаквания, подход, форма и допълнителна помощ в училище.
Негативните
последици
може да се избегнат
Това е постижима цел при добър потенциал на детето, достатъчни - най-вече емоционални, ресурси на родителите му, ранно разпознаване на разстройството и комплексни грижи и интервенции.